Разказвам тази история, не за да показвам и доказвам някакви свои постижения, резултати или да давам спортни съвети. Ако исках това, щях отдавна да съм го направила и да ви заливам със селфита от тренировки и състезания 🙂 Разказвам тази история, за да покажа, че ВСЕКИ, който иска да бяга или кара колело, плува, скача или каквото и да било, може да го направи. Единственото, което е необходимо е да има желание за това и поне малко самодисциплина, за да е постоянен в тренировките си.

Тук е мястото да кажа, че аз никога не съм спортувала активно. В началното училище бях едно закръглено момиченце, което получи остра криза при едно злощастно бягане на стадиона. След този неуспешен опит, у мен се затвърди убеждението, че бягането не е за мен. В последните години на техникума се установи, че имам десен блок на сърцето (това е нарушение на сърдечния ток), заради което бях освободена от часовете по физическо. Това беше добре дошло за мен, защото и без това не ми харесваха 40-те минути прекарани в задушния физкултурен салон. За сметка на това, ходех по 2-3 пъти седмично на фитнес, но отново избягвах всякакви аеробни упражнения. Общо взето спортните ми занимания в следващите години се състояха в кампанийни ходения на фитнес, за по 2-3 месеца в годината и то не всяка година:)

С бягането, всичко започна с един облог (колко оригинално). На 31 Декември 2012 се обзаложихме с Христо, че мога да избягам 2 км с поне 8 км/ч. Отидохме на пътеката във фитнеса и аз все пак успях да ги избягам тези 2 км. Всъщност изминах общо 5 км, с доста ходене, пуфтене и много кризи. Петте години майчинство само с бутане на количката и мачкане на дивана вкъщи си бяха казали своето. Въпреки, че нямах излишни килограми, хранех се здравословно, това не беше подобрило спортната ми форма. Та след това бягане, имаше едномесечно затишие и след това още едно бягане на пътека. Излишно е да казвам, че резултатите и усещането ми при това бягане не бяха много по-добри от първия път, при такава честота на тренировките 🙂 Няколоко седмици след това бягане, се установи, че от неподходящите маратонки, нокътът на палеца на единия ми крак беше пострадал и се очакваше да падне. Каква ирония – имах само две бягания до сега, през един месец и на всичкото отгоре щеше да ми падне нокъта от това 🙂 Така до края на зимата нямах повече опити за бягане. През пролетта, с Христо избрахме маратонки за бягане и аз вече подходящо екипирана, направих няколко бягания до лятото на 2013. Казвам няколко, защото те наистина са били не повече от 4-5 за 2-3 месеца. След това цяло лято с децата, по морета, села и тнт ми беше много трудно да се организирам и лятото беше мъртъв сезон за моето бягане.

И така, дойде септември, който аз отново проспах. През септември, Христо също не бягаше, защото имаше болки в колената, а му предстоеше маратон във Флоренция през ноември. Много му се бягаше на Софийския маратон, който беше планиран за началото на октомври, но не можеше да си позволи едно пълно състезание. Аз също исках да участвам, но с тези спорадични тренировки, не исках да се излагам. Все пак стигнахме до варианта да се запиша за 6 километровата дистанция на маратона, като Христо ми бъде пейсър без да участва в състезанието. Да избягам повече и без това за мен бе немислимо на този етап.

 

 

Денят на маратона дойде и бягането започна. Целта ми беше да избягам тези 6 км за под 40 мин. Христо ми даваше темпо през цялото време. Не ме оставяше и дъх да си поема, а на места исках да спра да си походя за малко. На моменти бях на крачка да го уволня от пейсърската позиция. Е, избягах ги 6-те километра за 39 мин, но бях почти колабирала на финала 🙂 Ако някой бегач, чете това, сигурно му е много смешно, че човек, който едвам избягва 6 км за 40 мин, изобщо говори за бягане. Но това си е моят блог и мога да си говоря за каквото искам, нали така?

Та, бяхме стигнали до 6км за 39 мин. Резултат, който ми трябваха месеци системни тренировки след това, за да достигна и подобря. Цялата зима на 2013 и пролетта на 2014 бяха много силни месеци с постоянни тренировки. Тук е мястото да благодаря на моите родители, които много ми помагаха с грижите по децата и така имах време да тренирам. Не съм бягала повече от 3 пъти в седмицата, като пробезите бяха основно между 6-10 км. Предимно бягах на пътека във фитнес и понеже зимата беше мека, имах и доста бягания на пистата на НСА, в Борисовата градина и на Панчаревското езеро.

Бях окрилена от резултатите, които постигах. Въпреки, че ми трябваше доста време, за да достигна резултата от Софийския маратон, все пак виждах напредъка. Всъщност по-важното за мен беше, че се чувствах много добре след всяко бягане. Аз, момичето което в трети клас се превиваше на стадиона и не можа да измине и 100 метра, което никога не е спортувало и което си мислеше, че бягането не е за него. Нещо повече. Аз МРАЗЕХ бягането. Някак си не ми се вписваше в светоусещането. Но след като преодолях първоначалните кризи и можех да бягам, без да усещам болка или някакъв дискомфорт, открих че бягането всъщност е доста приятно, че ти дава възможност да останеш със себе си и с мислите си. Да се изчистиш от негативното и да „презаредиш“ батериите. Сега започнах да разбирам Христо, когато ми казваше, че се чувства по-изморен, когато не бяга.

След първите положителни резултати от моите тренировки, аз вече имах цел – Маратонът Шри Чинмой, в Пловдив, на гребния канал в началото на април. Много добре ми се отразиха и двете trail бягания през февруари и март, организирани от Runbg Trail Series, както и 6 часовото бягане организирано Begach през март в Южния Парк. Осъзнах и друго нещо. Че бягането може и да е състезание, но то е по-скоро състезание със самият теб. Колко пъти съм виждала гърбовете на тези пред мен и ми се е искало да ги настигна, но силите ми не са ми позволявали. Във всяко едно бягане аз се боря първо със себе си и след това с останалите.

 

 

На 6 април 2014, след цяла зима системни тренировки, успях да избягам първия си полу-маратон (21 км). Времето беше доста хладно, а от влагата идваща от гребния канал, студът се усещаше още по-силно. Но бяхме щастливи, че поне не валеше 🙂 Загрях добре в началото, което ми даде възможност да дам максимума от себе си в средата на бягането и да поддържам обща средна скорост малко над 10 км/час. Въпреки това, не успях да избягам полумаратона за под 2 часа. Всъщност го направих за 2:02:35 . Бях изморена в края на бягането, но много щастлива. Само преди година едва избягвах 2 км с безславните 8 км/час, а сега успявах да измина 21 км за 2 часа. Не беше ли това страхотно?! Само за няколко месеца тренировки имах такива прекрасни резултати.

Като си дам сметка от къде започнах и това, че никога не съм спортувала, мога спокойно да дам своето заключение: „ВСЕКИ може да бяга (скача, плува, играе тенис, кара колело и тнт). Не казвам, че е лесно. Имала съм и имам много бягания, в които ми се иска просто да спра и да си почина, но не го правя и продължавам напред. Имала съм много бягания, в които съм усещала болка. Имам и ще имам безкрайно много извинения за това да не отида да бягам, но се опитвам да ги елиминирам. Никой няма да дойде и с вълшебна пръчица да те направи бегач за една нощ, без жертви, без усилия. Аз не съм от най-организираните хора. Даже по-скоро обратното. Но полагам усилия всеки ден, за да променя това. И това, че за една година успях да напредна толкова, ми показва, че се движа в правилната посока.

Последното ми „официално“ бягане беше миналата неделя на Маратона на София. Това лято отново беше слабо за мен откъм тренировки. Все пак беше по-добре от предишното. И въпреки, че не успях да постигна амбициозния резултат, който си бях поставила, бягането миналата неделя беше едно от най-приятните, които съм имала. Избягах тези 20 км с такава лекота и без почти никакво усилие. Времето беше чудесно и в унисон с настроението ми. Атмосферата на състезанието беше много приятна. Христо и децата ме подкрепяха през цялото време. Имаше много приятели и познати. Чувствах се страхотно през цялото време. То си и личи от снимките от маратона 🙂

 

Какво предстои сега ли? Ами надявам се тази есен и зима отново да са ми силните месеци за тренировка. Искам пролетта отново да бягам на гребния канал в Пловдив и да направя по-добро време. А кой знае? Може би и цял маратон……. 🙂